Хората не живеят добре, разправя ЕМП, защото ги мързи да живеят и я карат по инерция.
Доброто и злото са заложени във всеки човек, твърди той. У едни хора доброто – с шепи да го гребеш, у други – със свещ да го търсиш, не можеш да го намериш. Човекът е невъобразим коктейл от добро и лошо, любов и омраза, завист и великодушие, скъперничество и щедрост, всичко, което си помислиш. И за всеки човек този коктейл е различен, за едни – твърде кисел и горчив, защото злото е в повече, за други – уханен и приятно тръпчив от превъзходния житейски вкус на доброто.
Всичко е много просто, продължава. Добрите хора трябва да съхраняват доброто у себе си, лошите – да изкоренят злото. Много често се случва точно обратното – хората заличават доброто и развиват злото. Всичко се свежда до мързела, който също е вродено качество у човека. Защото нищо по-лесно от това да унищожиш доброто и да се подчиниш на злото. Мнозина са трудолюбиви, не им тежи да работят здраво, тежи им усилието да се вгледат в себе си, да се наблюдават и да отсеят доброто от лошото. По-лесно им е да вдигнат канара, отколкото да обърнат очи навътре в себе си.
Много са хората, които не искат да се променят. Те смятат, че са такива – гневливи, завистливи, мразещи и винаги ще бъдат такива. Изглежда им е много трудно да станат от мразещи – обичащи, от мразени – обичани. Не бил чувал някой да казва, обичам да мразя, обичам да бъда мразен. Защо тогава такива хора не се променят? Дали заради нежеланието, страха или неумението да се вглеждат навътре в себе си, да се опознават, да се карат сами на себе си, когато са лоши и да се хвалят, когато са добри. МП мисли, че ги тресе страхът да видят онова, което не искат да видят. Предпочитат да си отглеждат досадата от себе си и от другите, вместо да навлязат навътре и да открият съкровищата, които се крият у всеки човек. Фактът, че лошите хора рядко се хвалят със своята лошотия, показва, че те носят този неудобен товар, мъчат се да го скрият, а нямат сили да го захвърлят.
Все от някъде трябва да се започне, казва МП. Ако толкова те мързи да мислиш и да се самоанализираш, той съветва да вземеш един бял лист, да си напишеш името най-отгоре и да дръпнеш една черта по средата. Отляво пишеш доброто, отдясно – лошото. Вглеждаш се внимателно в себе си и изписваш всичко негативно и положително, което има в тебе. После решаваш какво да махнеш и какво да оставиш. Проблемът е, че човек трудно вижда лошото у себе си. Тъй че, ако отляво списъкът се окаже дълъг, а отдясно се мъдрят само две-три лошотийки, значи в твоя самоанализ има нещо гнило.
Не може да се разчита на помощ отвън – нито от себеподобните, нито от Създателя. Освен това нито приятелите ти, нито Създателят знаят какво точно има в теб. А и толкова ги интересува. Така наречените Учители могат да покажат посоката, но не и да променят. Човек САМ трябва да се заеме със себе си. Да се оставиш на другите да те променят е проява на безволие. Това е все едно да си болен и да се оставиш да те лекува човек, който не знае от какво точно си болен.
Преди време МП не отричал съвсем помощта на Създателя, доколкото сме били създадени по негов образ и подобие. Но след като прочел повечето свещени книги, вече имал доста резерви към божията помощ.
Твърди, че Създателят често си прави шеги с човека, които нарича изпитания. Накрая човекът излиза виновен, защото той е изпълнител на неговите заповеди и извършител на съответните действия. МП няма против Създателят да е водач на човека, но защо от време на време да не бъде и негов служител. Човек може да му се доверява, но и да го отрича. Да допуска неговата сила, но да не го оставя да забравя, че човекът също е силен. Да не се оставя винаги Той да прави избора вместо него. Хубаво е да се вслушва в Създателя, но да слуша и себе си. Не е нужно сляпо да изпълнява заповедите му, съветите му, напътствията му. Човек трябва внимателно да се вгледа в себе си, да разбере кой е и какъв е и тогава да реши доколко ще мели брашно със Създателя. Това, че не изпълнява някои от неговите заповеди, не е повод за притеснение, защото Той самият си противоречи. Според него Създателят е едновременно лош и добър, той е Бог на доброто, но и Бог на злото. МП мисли, че ще сгрешим, ако ги разделим. Ако ги разделим, твърди той, ние изцяло прехвърляме вината на лошия и се кланяме на добрия. Не! Нужно е да приемем Създателя като едно цяло, изтъкано от добро и зло във всичките им нюанси и размери. Във всеки човек тези нюанси и размери са различни. Създателят ни води към добро, но ни тласка и към зло. Всеки от нас се поддава различно на доброто и злото. Да отречем, че Създателят присъства, когато извършваме зло, значи да го обидим като зачеркнем неговото всеприсъствие. МП смята, че всеприсъствието му и неговата вечност са единствените му качества, които с лека ръка можем да му признаем. Когато Тома Аквински коментира какво „не може“ Бог, казва следното:
1. Бог не може да е тварна и тленна плът.
2. Не може да промени Сам Себе си.
3. Не може да се провали, умори, разкае, забрави, ядоса или натъжи.
4. Не може да отнеме човешката душа.
5. Не може да изтрие миналото.
6. Не може да съгрешава (греши).
7. Не може да създаде друг Бог.
8. Не може да престане да съществува.
Може ли човек да се осланя на такова неможещо създание?! Да, ясно е, че е библията не е писана от Бог. Но тогава какво да отречем и какво да приемем? Да оставим заповедите и да махнем Еклисиаста? Да оставим Еклисиаста и да махнем заповедите? Да не се учим от разгулния живот на Соломон, а да следваме живота на праведния Исус? Да приемем, че след страданията винаги има възнаграждение, както е при Йов, и да забравим, че милиони живеят в мизерия и глад, без да получат капка възмездие? Или да приемем текстове от Корана, където се говори, че праведните са облегнати един срещу друг и вечно млади юноши разнасят бокали вино, от което глава не боли? Да не говорим за хубавиците с големи очи, подобни на скрити бисери.
Би трябвало да сме доста „нищи духом“, за да вярваме на такива дивотии. МП не е сигурен дали ние подражаваме на Създателя или той на нас. Къде му е бил умът, когато се обзалага със Сатаната да изпитва праведността на горкия Йов? И накрая мрънка и не може да отговори на нито един от въпросите на Йов. Като едно абсолютно парвеню, той парадира със своето могъщество и нищо повече. Къде го чукаш, къде се пука.
МП мисли, че хората също се държат като дребни божества и вършат същите безумия като Създателя.
Веднъж на кораба, на който плавал МП, палубният боцман се обзаложил на каса уиски, че ще побърка младия трети помощник капитан, ще го направи разноглед, както се изразявал. Момчето се оженило и веднага тръгнало на рейс. Боцманът мислел да го убеди, че младата му жена изневерява. Всичко било подготвено предварително. Много важен бил фактът, че боцманът се качил на кораба по средата на рейса. С други думи, бил на брега, докато момчето отсъствало и можело да вземе всичко за чиста монета. Боцманът познавал двойката, знаел нещичко, останалото досъчинил. Преди да тръгнат на рейс, случайно засякъл двамата в луксозен бар. Дори забелязал, че момичето се задява със симпатичния барман.
Разказал на момчето, че няколко дни след неговото качване на кораба, той решил да намине през същия бар. И каква била неговата изненада, когато видял неговата мацка да седи на бара и да си хортува сладко с бармана. Тя не го видяла. Седнал някъде в ъгъла на бара и наблюдавал. Може би всичко щяло да мине гладко, той дори мислел да поздрави момичето и да си тръгне, но все пак съмнително му било какво прави тя в този бар в такава късна доба. Кипнал, когато видял, че барманът се готви да затваря, а жената на бара не бързала да си тръгва. Платил на сервитьора и излязъл незабелязан. Проследил ги и когато видял, че двамата влизат в хотел, всичко му станало ясно. А ако на момчето не му е станало ясно, жалко.
Всичко било доста автентично – бара, барманът, жена му, която обичала да ходи в този бар. Момчето дори се сетило, че жена му наистина се задявала с този барман.
Боцманът разказвал историята в салета почти пред целия екипаж. Никой не казал, че това е лъжа.
През нощта момчето се хвърлило през борда и оттогава ни вест, ни кост от него.
Ние убихме човек, коси се МП, подложихме го на изпитание, той не издържа и се хвърли през борда. Ще кажеш, не сме знаели, че момчето ще се хвърли през борда. А не знаехме ли, че да донесеш лоша вест на някого по време на рейс, и то невярна, е все едно да му извадиш здрав зъб без упойка? Знаехме, разбира се, винаги сме го знаели. Защо тогава го направихме? Заради театъра, заради забавлението? Не е утеха, но и ние като Създателя в случая с Йов, нямайки какво да правим, се забавляваме понякога по този отвратителен начин. Между другото, Създателят също не е знаел какво ще се случи с Йов, подлагайки го на такива жестоки изпитания. Така че към постулатите на Тома Аквински трябва да се прибави още един: „Бог не знае“.
А боцманът наистина получил каса уиски.
Според МП, да се изправиш пред себе си е по-страшно, отколкото да се изправиш пред Създателя. Той може да ти прости, но ти никога няма да си простиш, че животът ти е отишъл на кино, защото не си взел съответното решение и не си се променил. И защо не си го направил?
МП познавал много хора, които знаели, че трябва да променят живота си, но не го правели. Такава била сестра му, след като загубила мъжа си. Прозренията идвали като вълни в бурно време, но тя не се вслушвала в тях.
Минало време и някъде прочела, а и осъзнала, че животът не ни е даден да чакаме да отмине бурята… има го, за да се учим да танцуваме под дъжда.
Вярно, не на всеки е писано да преживее такава внезапна опустошителна буря. Не на всеки е дадено да се съвземе. Слава богу, тя не се отчаяла, не рухнала съвсем, разбрала, че с палене на свещи и сълзи нищо не се постига. Избрала да продължи да живее, вместо да умира постепенно. Събрала всичко здраво в себе си, но въпросът бил „как“. Да танцува ли под дъжда или да минава незабележимо между капките? Защото общовалидните представи за подобно поведение не позволяват да се танцува под дъжда. Препоръчва се дори да се носят тъмни дрехи, сълзите могат да текат като реки, но усмивките са забранени. Нейният вътрешен глас постоянно ѝ напомнял, че младостта не е отминала, че има сили, енергия, темперамент, но тя не му давала думата, прекъсвала го, благодарна, че е жива, че може да се живее без танци. Вярно, че повечето хора одобрявали този живот. Те всички, събрани в едно кимащо одобряващо махало, ѝ пречели да живее пълноценно. Но това не бил техният живот, по дяволите! Да кимат и одобряват собствения си скучен и празен живот. Тези, които я подтиквали към друг живот, естествено били малцинство. Не всеки може да помогне. Нужен е точният човек. Макар и малко късно, той дошъл и я научил да танцува под дъжда.
Изглежда целият свят бил огромен театър, в който едните страдат, а другите гледат, и обратно, когато вторите страдат, първите гледат. МП е сигурен, че всеки човек наблюдава със задоволство неприятностите на другия. Учудващо е, казва той, с какво се гордее българинът. Например с поговорката: „Я не сакам на мене да ми е добре, сакам на Вуте да му е зле“. Дали ще причиняваш болка на другия или ще я облекчаваш, изборът е твой. От друга страна, да се месиш в живота на другия е опасно, дори и с добри намерения. Човек не може да бъде Бог на ближния си, може да бъде Бог само на себе си. Не отрича съвсем ролята на другия. Може даже да ти бъде водач, но зависи накъде те води.
Хетерата Калисто веднъж насмешливо заявила на Сократ, че ако поиска, може да примами към себе си всичките му приятели и ученици, докато той не е в състояние да направи това с нейните приятели.
– Разбира се – спокойно отговорил философът. – На теб ти е по-лесно, защото ги каниш да се спуснат надолу, а аз – да се изкачат нагоре.
Качването нагоре наистина е трудно, направо сизифовско, но ако по пътя изхвърляш, доколкото можеш, тежките камъни на злото, катеренето ще става все по-леко.
МП не е сигурен дали подобни твърдения ще накарат хората да разберат, че докато са живи, има какво да променят в живота си. Дали ще се замислят, преди да хвърлят камък по блудницата? Дали ще размътят водата на премереното общоприето благоприличие и лицемерие? Дали греховните, мислейки другите за греховни, ще продължават да хвърлят камъни по тях и ще се радват, че го правят?
Добре би било, казва накрая МП, всеки от нас да събере кураж и да хвърли камък в собственото си езеро. И да се получат кръговете, които ще стигнат и до другите.
