За именуването и още нещо …
/Откъс от романа „Господарят на светлината” от Роджър Зелазни/
„……Монасите бяха насядали по пода на рефекторията. Масите бяха избутани назад към стената. Изчезнали бяха всички насекоми. Навън, дъждът продължаваше да вали.
Махатма Сам, Просветленият, влезе и се настани.
След него в залата се появи Ратри, облечена като будистка послушница и с плътен воал на лицето.
Яма и Ратри се отправиха към дъното на залата и приседнаха на пода. Недалеч от тях, Так очакваше мълчаливо началото.
Няколко минути Сам седя с притворени очи, сетне произнесе с тих глас:
— Много имена имам, но сега те нямат значение — той бавно отвори очи, без да помръдва с глава. Погледът му блуждаеше из залата.
— Имената не са толкова важни, — каза Сам. — Да говориш — това означава да произнасяш имена, но и това не е най-важното. Веднъж, се случва нещо, което никога преди това не се случвало. Човек го вижда и съзерцава реалността. Той не може да обясни на другите какво е видял. Но те настояват да узнаят и непрестанно го питат, казвайки: „Какво е това, което си видял?“ И той се опитва да им разкаже. Може би е видял първия огън на този свят. И им казва: „То е червено, като мак, но съзират се в него и други цветове. Няма форма, като водата и плува навсякъде. Топло е — като слънцето през лятото, дори по-топло от него. Съществува за кратко време върху парче дърво, а сетне дървото изчезва като че ли е погълнато и от него остава само нещо черно, което може да се разрови като пясъка. Отиде ли си дървото, изчезва и то.“ И ето, че слушателите са принудени да мислят, че реалността прилича на мак, на вода, на слънцето, на всичко останало, което се поглъща и после екскретира. По думите на този човек, те стигат до убеждението, че тя прилича на всичко на този свят. Но те не са виждали огъня. Не биха могли да го познаят. Ала отново и отново се появяват пламъците в този свят. И други хора ги виждат. Не след дълго огънят става почти толкова привичен, колкото е тревата, облаците и въздухът, който дишат. И виждат те, че макар и да прилича на мак, той не е мак, макар и да прилича на вода, той не е вода, макар и да прилича на слънцето, той не е слънцето, макар и да прилича на онзи който яде и екскретира, той не яде и не екскретира, а е нещо различно от всяко едно от тези понятия и от всички тях взети заедно. Тогава те поглеждат отново към това нещо и измислят за него нова дума за да го нарекат. И тази дума е „огън“.
Но случи ли се да срещнат човек, който все още не го е виждал и му разкажат за него, той не ще разбере за какво говорят. И ето че на свой ред и те не успяват да предадат какво значи това огън. Докато го правят, знаят вече от собствен опит, че това което му казват не е истина, а само част от нея. Те знаят, че този човек никога не ще познае по думите им реалността, макар и да използват всички думи на този свят. Той трябва да види огъня, да долови мириса му, да си стопли ръцете на него, да се вгледа право в сърцето му, или да остане вовеки невежа. Следователно, не са важни думите „огън“, „земя“, „въздух“ и „вода“, те нямат никакво значение. Дори „аз“ няма значение. Нито една дума няма значение. Но забравя човекът реалността и си спомня само думите. И колкото повече думи си спомня, толкова по-умен го мислят околните. Той съзира великите промени, които стават на този свят, но не гледа на тях така, както би погледнал онзи човек, който за пръв път е видял реалността. На езика му идват техните имена и той се усмихва, докато ги опитва на вкус и мисли си този човек, че докато ги нарича ги опознава. И продължава да се случва онова, що никога досега не се е случило. И то все още е чудо. Разцъфва великото пламтящо цвете по клоните на света, оставяйки под себе си пепелта на същия този свят и с каквото и име да го назова — ще сгреша, защото то е всичко или нищо, с други думи — то е Безименно като реалността.
И ето защо ви призовавам — забравете имената, които носите, забравете думите, които произнасям, още в мига, в който сте ги чули. А потърсете по-добре Безименното вътре в самите нас, което се надига, за да срещне призива ми. То се вслушва не в думите ми, а в реалността в мен, от която е част. Вслушва се в моя атман. И всичко друго е нереално. Да определяш — значи да загубиш. Същността на всички неща е в Безименността. Безименното е непознаваемо и следователно по-могъщо от Брама. Предметите са преходни, а същността — вечна. А значи всички вие обитавате един сън.
Същността сънува, че това е сън с форма. Формата отминава, но същността остава и продължава да сънува нови сънища. Човекът дава имена на тези сънища и си мисли, че така е уловил същината на нещата, но не знае че по този начин само се прекланя пред нереалното. Тези камъни, тези стени, телата, които виждате че са насядали наоколо са маковете и водата и слънцето. Те са сънищата на Безименността. Ако искате — те са огънят.
Не е изключено да се появи някой съновидец, който да осъзнава че сънува. Тогава той ще е в състояние да контролира част от тъканта на съня, да го подчинява на волята си, или да се пробуди за по-дълбоко самосъзнание. Ако избере пътя на самопознанието, то величието му ще е голямо и звездата му ще засияе през много векове. Но ако вместо това избере пътя на Тантри, съчетавайки сансара[5] и нирвана, едновременно схващайки целия свят да продължава да живее в него, тогава той ще е най-могъщият сред всички съзерцатели на сънища. И неговото могъщество може да е както добро, така и зло, макар и самите тези думи да са безсмислени извън наименованията на сансара.
Да обитаваш в сансара, това значи да се подложиш на въдействието на онези, които са най-могъщи сред всички съновидци. Когато са могъщи за добро, настъпила е златна ера. Ако за зло са станали могъщи — дошли са години на мрак. И сънят тогава в кошмар ще се превърне.
Писано е, че да живееш означава да страдаш. Това е така, твърдят мъдреците, защото за да достигне човек просветление, трябва преди това да измине дългия път на своята карма. Ето защо, продължават мъдреците, няма никакъв смисъл човек да се бори вътре в съня против онова, което е неговия жребий, неговия път, който трябва да следва докрай, за да получи свободата си. В светлината на вечните ценности, казват мъдреците, страданието е нищо. Според представите на сансара, то води към добро. Какви оправдания тогава би имал човек, за да се бори срещу онези, които са могъществени за зло?
Той спря за миг и изправи глава...........................
/......................../
Отговорът — оправданието — е едно и също както за боговете, така и за хората. Добро или зло, казват мъдреците, каква разлика, след като и двете понятия принадлежът на сансара? Съгласете се с мъдреците, защото те ни учат на онова що знаят откакто свят светува. Съгласете се, но не забравяйте и още нещо, за което те не говорят. Това нещо се нарича „красота“, което е само дума — но надникнете зад тази дума и не забравяйте пътят на Безименното. И какъв е пътят на Безименното? Това е пътят на Съня. И защо сънува Безименното? Неведомо е това за всеки, който обитава сансара. Е, питайте тогава, за какво сънува Безименното?
Безименното, част от което сме и ние, сънува форма. И кое е най-висшето свойство, което би могла да притежава всяка форма? Това е красотата. Безименното, следователно е художник. Проблемът, с други думи, не е в доброто или злото, проблемът е в естетиката. Да се бориш против онези, които са най-могъщи сред съновидците и то за зло, в името на уродливото — това не значи, както твърдят мъдреците, да се бориш за онова, което е безсмислено според нирвана и сансара, а означава да се бориш за запазване симетричността на съня, в смисъл на ритъм и стил, на баланс и антитезис, които ще го превърнат в нещо красиво. Но по този въпрос мъдреците мълчат. Тази истина е толкова проста, че те очевидно са я пропуснали. Ето защо, естетиката на този конкретен момент ме призовава да ви обърна внимание върху цялостната ситуация. Само по волята на Безименното се ражда борбата против съновидците, които сънуват уродливи сънища, били те богове или хора. Тази борба също ще донесе страдание, и следователно тежестта на карма ще бъде облегчена от нея, защото това страдание е възвишено, в светлината на вечните ценности, за които толкова често говорят същите тези мъдреци.
Ето защо, казвам ви, вярвайте, че онова, на което присъствахте тази вечер е естетика от най-висша проба. Бихте могли да ме попитате: „Как да разбера, кое е красиво и кое — грозно, за да не съгреша?“ На този въпрос ще ви кажа — отговорът трябва да намерите самите вие. За да го сторите, забравете първо, онова, що ви казах тази вечер, защото аз не ви казах нищо. Потопете се в света на Безименното.
Той вдигна дясната си ръка и бавно се поклони.”
