Beta-nirvana
понеделник, 3 февруари 2025 г.
Мисли на Кърт Вонегът :
неделя, 8 декември 2024 г.
Притча за самурая, който изцели себе си и душата на своя враг
вторник, 3 декември 2024 г.
Мисли на Марк Твен
сряда, 28 август 2024 г.
Афоризми на Николàс Гòмес-Дàвила
Роден е на 18 май 1913 година в Колумбия в семейство от столичния елит и макар формалното му образование да приключва с гимназията, чете непрекъснато не само на родния си испански, но и на овладените още в детството френски, английски, латински и гръцки, както и немски, италиански, португалски и дори датски – на по-зряла възраст. До края на живота си събира библиотека от 30 000 тома.
В резултат на неговите размишления и многостранно четене през годините излизат няколко тома афоризми, които му спечелват световна известност.
Афоризми на Николàс Гòмес-Дàвила :
· Изреченията са камъчета, които писателят хвърля в душата на читателя. Диаметърът на концентричните вълни, които се образуват, зависи от размерите на блатото.
· Модерният свят не може да бъде наказан. Той е наказанието.
· Глупавите идеи са безсмъртни. Всяко ново поколение ги измисля наново.
· Хората много по-често биха се удряли с чука по пръста, ако болката се усещаше едва след година.
· Идеята за „свободното развитие на личността“ изглежда достойна за възхищение, докато не попаднеш на някого, чиято личност се е развила свободно.
· В съвременната политическа панорама никоя партия не е по-близо от другите до истината. Просто някои са по-далече от нея.
· Интелигентността се стреми към глупостта, както всички тела се стремят към центъра на земята.
· Богатите и бедните се различават днес единствено по парите.
· Културата никога няма да запълни свободното време на работника, тъй като тя е работата на свободния човек.
· Всяка победоносна революция завършва с провал, защото добродетелите на народа не са присъщи на бедняка, а на бедността.
· Всеки индивид с „идеали“ е потенциален убиец.
· Глупакът се впечатлява само от новото. За интелигентния човек датата няма значение.
· Злоупотребите с властта и подкупността в демократичните времена са последните убежища на свободата.
· Предателят никога няма да ни прости своята измяна.
· Буржоазия е всяка група от индивиди, недоволни от това, което имат, и доволни от това, което са.
· Религията не е родена от необходимостта за укрепване на социалната солидарност, както катедралите не са били издигнати, за да се насърчава туризмът.
· Разум, прогрес, справедливост са трите теологически добродетели на глупака.
· Не си струва да слушаш онзи, който не може да ти обещае вечно настояще.
· Обществото на бъдещето: робство без господари.
· Човекът живее със своите проблеми и умира от техните решения.
· Малцина са онези, които разбират, че онова, което казват, би имало значение само ако бъде казано от други.
· За да се даде преценка за нашето време, е достатъчно да се припомни, че неговите моралисти са социолозите.
· Съвременната история представлява диалог между двама души: единият от тях вярва в Бога, другият вярва, че е Бог.
· Когато в защита на нещо приведем като аргумент неговата красота, плебейската душа изпада в смут.
· Всяко нещо трябва да оправдава собственото си съществуване – освен произведението на изкуството.
· Варварско е обществото, в което възрастта на културата и възрастта на духа не съвпадат.
· Никой не заслужава нашия интерес за повече от един миг, или за по-малко от един живот.
· Можем да простим на хората това, което правят, но не и това, което са.
· Тъпоумието на страстите му спасява човека от тъпоумието на мечтите му.
· Комунистът е човек, който мечтае държавата да го направи буржоа.
· Несправедливото неравенство не се лекува с равенство, а със справедливо неравенство.
· Йерархията е атрибут на небесата. В ада всички са равни.
· Вече няма висше общество и народ. Има бедно простолюдие и богато простолюдие.
· „Да принася полза на обществото“ е претенция (или оправадание) на проститутката.
· Модернистичната жажда за оригиналност кара посредствения творец да вярва, че тайната на оригиналността се състои просто в това да бъдеш различен.
· Съвременните хора не почитат нищо друго освен истерични текстове.
· За да се унищожи една цивилизация, не е нужно насилие. Всяка цивилизация умира от безразличието към уникалните ценности, които са я създали.
· Вярата не е познаване на обекта на вярата, а общуване с него.
· Много хора обичат човечеството само за да могат с чиста съвест да забравят Бог.
· Модерният човек унищожава много повече, когато строи, отколкото когато руши.
· Модерният човек си мисли, че е свободен, защото се въздържа да докосва стените на тъмницата си.
· Вярващият знае как да се съмнява, а невярващият не знае как да вярва.
· Нищо не прави по-реално съществуването на греха от зловонието на душите, които го отричат.
· Любовта и омразата не създават, а разкриват качества, които нашето безразличие скрива.
· Човек обича само този, който го обожава, и уважава само онзи, който го обижда.
· Любовта не е мистерия, а място, където мистерията изчезва.
· Любовта е актът, който превръща своя обект от същество в човек.
· Онези, които обичаме – стига ни само, че съществуват.
· Да обичаш означава да разбираш причината, поради която Господ е създал обекта на твоята обич.
· И най-нахалната мъдрост стои засрамена пред душа, пияна от любов или омраза.
· Усмивката на човека, когото обичаме, е единственото ефикасно лекарство срещу скуката.
· Двете крила на интелигентността са ерудицията и любовта.
· Щастието на човека, когото обичаме, е единственото земно благо, което ни дава пълна наслада.
· Нека се учим да съпътстваме тези, които обичаме, в грешките им, без да ставаме техни съучастници.
· Предпочитаме не да милваме тялото, което обичаме, а да бъдем самата ласка.
· Идеалният образ на човека, когото обичаме, не е измама на любовта. Напротив, да обичаш, значи единствен ти да съзреш съвършенство, невидимо за други очи.
понеделник, 29 април 2024 г.
Страстната седмица. „Скандалната“ Божия милост - от списание "Маргиналия"
Страстната седмица. „Скандалната“ Божия милост
Съществува един дълбоко смущаващ и потресаващ аспект в събитието на Боговъплъщението. Съществува дори това, което би могло да се нарече велик „скандал“ на Боговъплъщението.
Защото – и това се случило в „пълнотата на времената“, и това, че… светът не познал Своя Бог; оказал се (с изключение на стотина странни „тъмни“ люде) сляп за Своя Бог. В лицето на своите духовни първенци светът отхвърлил и дори убил Своя Бог. „Дойде у Своите Си и Своите Го не приеха“(Иоан 1:11)
Ние, разбира се, знаем коя е главната, съществената причина за този „скандал“. Знаем я, защото тя е онази, същата, което е и крайъгълния камък на нашата вяра… Бог Се явил като човек, Словото станало плът, Господ Се открил в зрак рабà. Месията избрал в този свят не „благородните по плът“, не възвисените и дори не морално положителните, а – рибарите, митарите, проститутките и сакатите.
Свикнали с този невероятен парадокс ние, християните, неусетно сме престанали да му се удивляваме в подобаващата степен, престанали сме да си даваме достатъчно ясна сметка, какъв „скандал“ било това за богословския ум, какъв скандал – за традиционното благочестие.
Може би поради тази именно забрава и сред някои християни от по-сетнешните времена се е разпространило едно плоско-моралистично, по същество елементаризиращо и снизяващо „обяснение“ на въпросния скандал. Съгласно него всичко случило се не се дължи на нищо друго, освен на дълбоката порочност и беззаконие на израилтяните от онази епоха. За да докажат това, споменатите християни приписват на „избрания народ“ всевъзможни отрицателни черти – като се започне с унизителното низкопоклонство през блясъка на цезарския Рим и се свърши с тесногръдо-фанатичното обрядоверие и смехотворното, педантично законничество.
Трябва да се добави, че това традиционно, и, уви, плоско разбиране, през всички времена се е подхранвало и от един страничен, но особено спомагащ за разпространението му мотив. Там е работата, че очерняйки на базата на „историческите данни“ израилтяните от епохата на Христовото Въплъщение, тълкувателите тихомълком си създават възможността да се утвърдят в тщеславното убеждение, че дори без да са били осведомени за Голготската трагедия, те биха могли да я предвидят, а ако – по някаква случайност – сами биха се оказали на мястото на порочните иудеи, те не биха позволили тя изобщо да се случи.
Какво жалко заслепение обаче! Тия хора забравят, че великият парадокс на Въплъщението (на което дори ангелите се удивили) е загубил за потомците своето „безумство“, само защото тези потомци вече две хилядолетия живеят в неговата светлина и ако днес самите те безпогрешно узнават Бога в Лицето на човека Иисус Христос, това се дължи, все пак, не на техния проницателен ум, а на Светия Дух, Който Сам Христос е пратил на света след Своето Възнесение. Тоест дължи се по същество на снизхождението на Самия Бог.
А между това, не някой друг, а най-вече ученият християнин би трябвало да помни, че Божият Син е избрал за Своето Въплъщаване на земята именно народът на Израил, съвсем не защото той – както казват – бил най-порочният народ на света, а защото – както е добре известно – той бил народът, който Сам Бог си бил създал още от времето, когато му открил съкровеното Си име. „Дойде у Своите Си – е казано в Евангелието – и Своите Го не приеха.“ (Иоан 1:11) В този смисъл, би било вярно да се каже по-скоро обратното: Израил, във времето на Богопосещението, бил точно толкова порочен, колкото и всеки друг народ, във всяко друго време, но Господ го избрал не заради това, по което той си приличал с всеки друг народ, а – обратно – заради онова, по което той се отличавал и се отличавал в положителен смисъл от всички останали. А ние знаем по какво Израил се отличавал в този смисъл от другите. Отличавал се с това, че познавал Бога.
И ето го, следователно, парадоксът на Въплъщението. Защото не поради това, че Израил бил най-порочният сред народите, а въпреки че бил най-просветения измежду тях – той не познал в Иисуса Христа Своя Бог. И не поради това, че фарисеите били най-богоборните представители на израилския народ, а, напротив – въпреки че били най-просветените и най-благочестивите – те вдъхновили предаването на Своя Бог на Разпятие.
Аз, разбира се, не твърдя, че слепотата на Израил за Бога в Лицето на Иисус Христос не била грях, и то грях най-ужасен, най-потресаващ. Аз обаче казвам, че коренът на този най-ужасен грях, съвсем не лежи в плитката, моралистична почва на повърхностните екзегети. Аз не казвам също, че фарисеите не се провинили в нещо страшно и страшно навеки, но аз твърдя, същевременно, че това страшно провинение съвсем не е елементарната нравствена порочност, в която лекомислено ги обвиняват. И – за да се изразя може би пресилено парадоксално – аз твърдя, напротив – че коренът на фарисейския грях, коренът на Бого-не-узнаването и на Бого-убийството лежи в самото фарисейско познание за Бога, в самото фарисейско благочестие пред Бога.
Но какво знаеха фарисеите? Нали те знаеха – и то безспорно бе истинно – че „Господ Бог наш е Господ Един“ (Втор. 6:4)? Да, знаеха го и именно то ги възмути, когато чуха Онзи, Който чудотвореше между тях, да отнася към Себе Си съкровеното Божие име (Иоан 8:58) да прави Себе Си като че ли „единосъщен Богу“. Нали те знаеха – и това също беше безспорно истинно – че Бог е абсолютно трансцедентен и невместим от този свят. Да, знаеха го и именно то ги накара да обявят за опасен безумец Онзи, Чиито родители, сестри и братя те познаваха и Който същевременно твърдеше, че е „от Бога излязъл“ (Иоан 16:27). Нали те знаеха – и това пак бе безспорно истинно – че Бог е Свят.
Да, казвам, знаеха го и именно то ги накара да се разбунтуват, когато виждаха „самопровъзгласилия се Месия“ да благоволи към най-грешните и най-убогите люде в Израиля. Не това, следователно, че фарисеите изповядваха единствения Бог, а това, че те смятаха, че познават Неговата единственост, се оказа техния трагичен грях. Не това, че те признаваха Неговата абсолютна отвъдност, а това, че претендираха да я постигат се оказа причината за тяхното заслепение. И не това, накрай, че превъзнасяха Божията святост, а това, че мислеха че живеят и съдят според нея, се оказа тяхното фатално неправосъдие.
В трагедията на Бого-неузнаването се разкри, следователно, че дори най-възвишените и най-съвършените понятия на човека не могат да схванат Бога, не могат да „вместят“ Неговото домостроителство, не могат да постигнат Неговата святост. Нещо повече – трагедията, разиграла се на Голгота, показа, че тъкмо човешките понятия за Божествената същност станаха причина човекът да не познае Бога в Неговото явление, че тъкмо човешкия морал, човешките норми за святост станаха мотив човекът да се противопостави и да се отвърне от Божиите пътища, да причисли Своя Бог към разбойниците и богохулниците.
В този смисъл събитието на Въплъщението наистина има и един страшен, потресаващ аспект. То е оглушителен урок, даден на всички векове – до свършека на света. Спасяващото човека Божие дело се явява дело, радикално развенчаващо човешките претенции пред Бога. Въплъщението, тъй неочаквано, тъй неподозирано в своята милостност, е същевременно разобличение – пределно и страшно разобличение за границите на човешкия ум изобщо, откровение за това, че Истината, всъщност, е съвсем друга – тъй друга, тъй безконечно друга, че е такава спрямо всяко човешко очакване и понятие за Нея.
Нещо страшно и навеки обременяващо историческата съвест се разкрило след трагедията на Голгота. Разкрило се, че светът – дори когато мисли с най-възвишените понятия за трансцендентен и абсолютно свят Бог, дори когато следва най-строго и просветлено благочестие – в края на краищата не успява да вмести в себе си Бога.
И тъй, в „пълнотата на времената“ Бог Се открил – открил Се неочаквано спрямо всички понятия за Него, неочаквано и невместимо за цялото човешко благочестие пред Него. Открил Се – и със самото това открил нас самите на нас самите, открил истинското ни положение пред Него – открил колко сме далеч от Него, колко сме слепи за Него, колко сме недостойни за Него. В този смисъл откровението Божие в Иисуса Христа било Съд – най-дълбок, най-радикален и вечен Съд над фактическото състояние на света – и тогава, и за всички времена.
И все пак – какво именно, какво всъщност в човешките понятия за Бога, било осъдено със Съда на Разпятието? Какво било открито и разобличено в спасителната му трагедия?
Колкото и да е парадоксално – именно онова, което не позволявало на света да приеме своето спасение.
Защото, въплъщавайки се, Бог наистина надхвърлил всички човешки представи за Себе си. Надхвърлил – колкото и парадоксално е да се каже това – дори представата за Него като за Бог – тоест Същество и по битие и по ценност, абсолютно отвъдно на този свят и на мерките му. Бог… станал човек, станал едноприроден нам и именно в това – парадоксално – разкрил Своята отвъдност спрямо всички възможни представи за Божеството Му.
По същество в това именно се състои нечуваната „скандалност“ за богословения ум в явяването на Иисуса Христа. Но – в това и тъкмо в това същевременно – както става ясно – е и цялата негова утешителност. Защото – мислейки Бога последователно и строго като напълно и просто отвъден, този свят неизбежно би трябвало да стигне до „благочестивото“ отрицание на света, до пълното отрицание и осъждане на самия себе си. И действително, ако Бог е Истината, Доброто и Красотата, и ако, от друга страна, този свят е безкрайно и непреодолимо отвъд тази Истина, това Добро и тази Красота, ако нито може да ги „вмести“ в себе си, нито може да се при-части към тях, то той, светът, е съвършена и вечна неистина, абсолютно и непобедимо зло, пълно и неизправимо уродство – изобщо, чиста отрицателност пред Лицето на Бога. В такъв случай единственото подобаващо, единственото благочестиво отношение на този свят към Всевишния, би трябвало да е неговото съвършено унижение, неговото просто само-отрицание пред Бога.
Всичко това е така и то е постигнато по специфични начини от мъдреците на всички народи и на всички времена. Но ето – именно него, несъмненото, Бог отрекъл в чудото, в парадокса на Своето Въплъщение. Бог приел суетното естество на света, станал „свой“ на неспособната да вмести Истината история, съединил се съществено с отрицаемата пред Собствената Му Правда твар.
Всъщност със Своето „абсурдно“ от всякаква земна гледна точка Въплъщение , възвишаващия се над света, открил, че Той – отвъдният на всичко тварно е отвъден и на Своята собствена отвъдност спрямо него.
Но с това Бог открил нещо още по-неподозирано – открил, че Неговата отвъдност съвсем не е просто отчужденост от грешния свят, а надхвърляща всяко понятие, всяко очакване, всяка надежда, безкрайна жертвена Милост.
автор : Калин Янакиев
източник :
https://www.marginalia.bg/strastnata-sedmitsa-skandalnata-bozhiya-milost/?mc_cid=c0824801a3&mc_eid=c895e55d78
четвъртък, 4 януари 2024 г.
Думи на АЙЗЪК АЗИМОВ : Насилието е последното убежище на некомпетентния
„Ако гладна мечка те измъкне от челюстите на вълк, нямаш причина да си й благодарен.”
„Ако искаш да провериш дали водата е завряла, не го прави с пръст.”
„Ако си увиснал на въже над пропаст, не се мъчи да хванеш монетата, изпаднала от джоба ти.”
„В живота, за разлика от шаха, играта продължава и след мата.”
„Дали се опитвам да намеря Бог? Той е по-умен от мен — нека опита сам да ме намери.”
„Насилието е последното убежище на некомпетентния.”
„Нито едно пътешествие не е опасно за онзи, който маха от брега.”
„Искрено вярвам, че самообучението е единствената форма на обучение, която съществува.”
„Бедата при победата е, че човек може да се окаже от страната на победените.”
„За да се получи човек, са необходими няколко мига удоволствие, но за кон са нужни пари.”
„Сигурното за нещо, което се разбира и без думи, е, че някой трябва да го каже.”
„Самокритиката е слабо наказание за некомпетентността.”
„Най-тъжният аспект на живота днес е, че науката събира знание по-бързо, отколкото обществото събира мъдрост.”
„Ако докторът ми каже, че ми остават още 6 месеца живот, няма да започна да си скубя косите. Просто ще започна да пиша малко по-бързо на машината.“
„Няма такава напитка „чиста вода“, като се вземе предвид, че изчистващият фактор е алкохолът.“
„Пътят може да бъде удоволствие, но само ако накрая достигнеш целта.“
„Не позволявай на това, което смяташ за морално, да ти попречи да вършиш това, което е правилно.“
„Пиша по същата причина, поради която дишам, защото ако не го правя, ще умра.“
„Ако течението те води натам, където искаш да отидеш, не се съпротивлявай.“
„Бог обича всички нас, но от никого не е във възторг.“
„Животът е приятен. Смъртта е спокойна. Само преходът е неприятен.“
„Първо правило на диетиката: ако ви е вкусно, значи е вредно за вас.“
АЙЗЪК АЗИМОВ – американски писател, роден на 2 януари 1920 г. Той е фундаментално име в научната фантастика. С Артър Кларк и Робърт Хайнлайн са смятани за бащите на жанра. Най-известният му роман е „Аз, роботът”. Има астероид на негово име – „5020 Азимов”. Отличаван е пет пъти с „Хюго“ (1963, 1966, 1973, 1977, 1983 г.), два пъти с „Небюла“ (1972, 1976 г.), както и много други. Умира на 6 април 1992 г. от проблеми със сърцето и бъбреците.
Източник : https://skif.bg/index.php/edno-kam-edno/1647-aizak-azimov-nasilieto-e-poslednoto-ubezhishte-na-nekompetentniya?fbclid=IwAR1CKYtlQm3kZxT_z7Q0_lMu8Be8-fp1IianV0kHZHQ7nrQ8MXVNGIAYIes
петък, 1 декември 2023 г.
"Мъдростта е ум, надарен с доброта" - акад. Дмитрий Лихачов
Коя е най-главната цел в живота?
Мисля, че това е да се умножава доброто около нас. А доброто е преди всичко щастието на хората.
Щастието е изградено от много неща и всеки път животът поставя пред човека задачи, които той трябва да умее да решава. Може и с дреболия да направиш някому добро, може да се стремиш към нещо голямо, но не бива да разделяш дребното от голямото.
Много неща започват от дребното, зараждат се в детството и в това, което ни заобикаля. Детето обича майка си и баща си, братята и сестрите си, семейството и дома си.
Постепенно неговата привързаност се разширява и се разпространява върху училището, селото, града, върху цялата родна страна. Това е вече голямо и дълбоко чувство, макар че не бива да спираме дотук, а да обичаме самия човек.
Трябва да бъдем патриоти, а не националисти. Не е необходимо да мразиш всяко друго семейство, за да обичаш своето. Не е необходимо да мразиш другите страни, за да бъдеш патриот.
Между патриотизма и национализма има дълбока разлика.
Първото е любов към своята родина, второто е омраза към всички други народи и страни.
Голямата цел на доброто започва от малкото – от желанието да правиш добрини на близките си, но се обогатява и обхваща все по-широк кръг от въпроси.
Прилича на кръговете във водата. Но колкото повече се разширяват, кръговете във водата стават по-незабележими. А когато любовта и дружбата се разрастват и разпростират, те се обогатяват, стават все по-възвишени и човекът – техният център – става по-мъдър.
Обичта не трябва да бъде неосъзната. Тя трябва да бъде разумна. Това означава, че обичта трябва да бъде свързана с умението да се забелязват недостатъците както на любимия човек, така и на заобикалящите ни хора и да се воюва с тях.
Обичта трябва да бъде свързана с мъдрост, с умението да се отдели нужното от празното и измамното. Тя не трябва да бъде сляпа.
Слепият възторг (дори не бих го нарекъл любов) води до ужасни последствия. Майка, която непрекъснато се възхищава от детето си и го поощрява, може да възпита нравствен изрод.
Слепият възторг пред Германия („Германия – над всичко” – думи от шовинистична немска песен) доведе до нацизъм, слепият възторг пред Италия – до фашизъм.
Мъдростта е ум, надарен с доброта.
Умът без доброта е хитрост. Хитростта рано или късно се обръща срещу самия хитрец. Затова се налага хитростта да се прикрива.
А мъдростта е открита и сигурна. Тя не лъже другите и преди всичко самия човек.
Мъдростта го дарява с добро име, с трайно щастие и спокойна съвест, което е най-ценно на старини.
Вярност към принципите, от които трябва да се ръководи човек в големите и в малките неща. Верността е в крайна сметка вярност към истината, вярност към правдата и справедливостта.
из „Писма за доброто и прекрасното“ от аакдемик Дмитрий Лихачов
Източник :