Инсталиране на любов

Диалог с космическата техническа поддръжка - една модерна притча


Техн. поддръжка:
Здравейте - бих ли могъл да Ви помогна?

Клиент:
Ами, след известно колебание, се реших да инсталирам "Любов".
Бихте ли ме придружавали в този процес?

Техн. поддръжка:
Да, мога да Ви помогна. Готови ли сте да продължите?

Клиент:
Ами, аз не съм много обигран технически, но мисля че съм готов. Какво първо да направя?

Техн. поддръжка:
Първата крачка е да си отворите сърцето.
Отворихте ли си сърцето?

Клиент:
Да, но там сега са пуснати някои други програми.
Наред ли е, ако инсталирам "Любов" докато те вървят?

Техн. поддръжка:
Кои програми са пуснати?

Клиент:
Да видим. Сега имам "Наранено-минало",
"Ниско-себеуважение" и "Завист-и-неприязън".

Техн. поддръжка:
Няма проблем. "Любов" крачка по крачка ще изтрие "Наранено-минало" от Вашата операционна система.
Тя наистина ще остане в постоянната памет, но няма да нарушава други програми.
"Любов" някога ще пренапише "Ниско-себеуважение" с един модул на име "Високо-себеуважение". А пък "Завист-и-неприязън" трябва да бъдат отстранени напълно.
Тези програми пречат на "Любов" да бъде инсталирана правилно. Можете ли сега да завършите това?

Клиент:
Не знам как те се завършват.
Можете ли да ми кажете как става това ?

Техн. поддръжка:
С удоволствие. Отидете в стартово меню и задействайте "Прошка". Повтаряйте това толкова дълго, докато "Завист-и-неприязън" не са изтрити напълно.

Клиент:
Ок, това го направих. "Любов" започна да се инсталира.
Това нормално ли е ?

Техн. поддръжка:
Да, но имайте предвид, че досега имате само основната версия. Ще трябва да се свързвате с други сърца, за да получите останалите подновявания!

Клиент:
Ооопс! Вече имам грешка в програмата. Казва се:
"Грешка - програмата не работи на външни компоненти".
Сега какво трябва да правя ?

Техн. поддръжка:
Не се притеснявайте.Това значи, че програмата "Любов" е конфигурирана, за да върви във вътрешното сърце, но още не е стартирана във Вашето външно сърце.
В нетехнически смисъл, това значи просто: Вие трябва първо себе си да обичате, преди да можете да обичате други.

Клиент:
Какво трябва да правя сега ?

Техн. поддръжка:
Отворете директорията "Себеуважение" и маркирайте следните файлове: "Себепрощаване", "Разпознай-твоята-стойност" и "Признай-твоите-ограничения".

Клиент:
Ок, осъществено.

Техн. поддръжка:
Сега ги копирайте в директория "Мое-сърце". Системата ще пренапише всички файлове, които противоречат на това, и ще коригира някои грешни настройки. Освен това трябва да изтриете "Безкрайна-самокритика" от всички директории и след това да опразните кошчето с боклук, за да може тя да е действително отстранена и да не се появи отново.

Клиент:
Разбрах. "Мое-сърце" се пълни с нови файлове. "Усмихвам-се" върви сега на монитора ми и "Мир-и-блаоразположеност" се копират автоматично в "Мое-сърце". Това нормално ли е?


Техн. поддръжка:
Понякога. При други това може да продължи по-дълго време, но всичко се случва точно когато трябва. Така, "Любов" е инсталирана и върви.

Още нещо преди да затворим: "Любов" е безплатен продукт. Дайте тези модули на всички които срещнете! Те ще ги споделят с други и много ще се реваншират с няколко готини модула.



Клиент:
Благодаря ти, Господи, за поддръжката!


Източник: http://www.pozitivnoto.info/

Мисли на Паулу Куелю

Когато силно искаш нещо,
цялата Вселена ти съдейства,
за да постигнеш желанието си.



Винаги трябва да знаеш
какво искаш


ВСЯКА
ОТХВЪРЛЕНА БЛАГОСЛОВИЯ
СЕ ПРЕВРЪЩА
В ПРОКЛЯТИЕ


ВСЕЛЕНАТА Е СЪЗДАДЕНА, ЗА ДА ГОВОРИ НА ЕЗИК,
КОЙТО ВСИЧКИ ДА РАЗБИРАТ,
НО ТОЙ Е БИЛ ЗАБРАВЕН.

Има само един начин да научиш нещо. Това е действието.
Естественият свят е образ, копие на Рая.
Самото му съществуване е гаранция, че съществува и друг, много по-съвършен.
Бог го е създал, за да може чрез видимите неща хората да разбират неговите духовни послания
и чудната сила на мъдростта му.
Точно това е Действие.


Преди
да осъществи някоя наша мечта, Всемирната душа
винаги ни подлага на изпитание, за да прецени какво сме научили по пътя към целта.
Тя прави това не защото е зла, а за да можем заедно с
мечтата си да овладеем уроците, които сме научили, вървейки към нея. Именно в този момент повечето хора се отказват. Това е, което наричаме на езика на пустинята :
“"да умреш от жажда, когато палмите вече са се появили на хоризонта.”

Когато големите съкровища са пред нас,
ние никога не ги забелязваме.
Защо ли?
Защото хората не вярват в съкровища.


Едно нещо прави
всяка мечта невъзможна :
страхът от неуспех.

Всемирната душа е част от Божията душа.
Божията душа е собствената ти душа.
Ти можеш да вършиш чудеса.

Никога не казвай :
” Получавам прекалено много
за щедростта си !“
Животът може да те чуе
и следващия път
да ти даде
по-малко.

“ Онова, което се е случило веднъж,
може никога повече да не се случи.
Но всичко, което се е случило два пъти,
със сигурност ще се случи
и трети път. “

Всеки човек на Земята,
независимо с какво се занимава,
винаги играе главната роля
в Историята на света .
И обикновено не
знае за това …

Тайната на щастието !

„………………….
- Не забравяй, че всичко се свежда до едно-единствено нещо. Не забравяй езика на поличбите. И най-вече не забравяй да извървиш докрай пътя на Личната си легенда. Преди това обаче бих искал да ти разкажа една кратка история.

Един търговец изпратил сина си да научи тайната на Щастието при най-мъдрия от мъжете. Младежът вървял четирийсет дни през пустинята, докато най-сетне стигнал до красив замък на върха на една планина. Там живеел мъдрецът, когото той търсел.
Но вместо да срещне един свят човек, героят на нашата история се озовал в някаква зала, в която царяло голямо оживление: непрекъснато влизали и излизали търговци, по ъглите разговаряли много хора, а малък оркестър свирел нежни мелодии. Имало и богата трапеза, отрупана с най-вкусните ястия от областта. Мъдрецът разговарял с всички тези хора и се наложило младежът да чака два часа, докато дойде неговият ред.

Мъдрецът внимателно изслушал целта на неговото посещение, но му казал, че в момента не разполага с време, за да му обясни тайната на щастието. Предложил на младежа да се поразходи из двореца и да се върне при него след два часа.
„Ще те помоля обаче за една услуга - добавил Мъдрецът, подавайки на момчето чаена лъжичка, в която капнал две капки олио. - Докато вървиш, носи тази лъжица и внимавай да не разлееш олиото.“
Младежът започнал да се изкачва и да слиза по стълбите в двореца, като не откъсвал очи от лъжичката. След два часа се върнал при Мъдреца.
„И тъй, видя ли персийските килими, които са в трапезарията ми? - попитал Мъдрецът. - Видя ли градината, която отне на Майстора на градинарите цели десет години, докато я направи? Забеляза ли красивите пергаменти в библиотеката ми?“
Засрамен, младежът признал, че нищо не е видял. През цялото време внимавал да не разлее капките олио, които Мъдрецът му бил поверил.
„Върни се тогава и се запознай с чудните неща, които са част от моя свят - казал Мъдрецът. - Не можеш да се довериш на някого, ако не познаваш дома му.“
Вече по-спокоен, младежът взел лъжичката и отново тръгнал да се разхожда из двореца, като този път вниманието му било привлечено от всички произведения на изкуството, които висели по стените и по таваните. Видял градините, близките планини, крехките цветя, оценил изтънчения вкус, с който било подбрано мястото на всяка една от тези творби. Накрая се върнал при Мъдреца и му разказал подробно за всичко, което бил видял.
„Но къде са двете капки олио, които ти бях поверил?“ - попитал Мъдрецът.
Поглеждайки към лъжичката, младежът забелязал, че ги е разлял.
„Ето това е единственият съвет, който мога да ти дам - казал Мъдрецът на мъдреците. - Тайната на щастието се крие в това да се радваш на чудесата на света, ала никога да не забравяш за двете капки олио в лъжичката.“

Момчето нищо не каза. Беше разбрало историята, която старият цар току-що му разказа. Пастирът обича да пътува, но никога не забравя овцете си.

Старецът погледна момчето, протегна ръце към него и направи някакви странни жестове над главата му. След това си тръгна, като отведе животните със себе си.
………………………….”

Откъс от книгата
„Алхимикът” на Паулу Коелю

Може би това сме ние ?

„……..

Цялата планета може да се превърне в пепел. Слънцето може да стане нова звезда, но върху нас няма да остане нито една драскотина. Ние сме неразрушими. Ние, като същност, като онова любимо дете, за което ти говореше, като фокус на безграничната любов, като участници в битието на духа - неразрушими сме. Това е както в аритметиката, когато всяко индивидуално число е необходимо за съществуването на целия принцип, който обединява всички числа. Ако беше възможно да се разруши, например числото 12, би се разрушил целият принцип. Какъв би бил резултатът от аритметическите действия 6+6 или 3х4, ако бихме се отказали от числото 12. Всяко число е абсолютно незаменимо за целия принцип. И ние сме точно такива. Като духовен израз на битието е това безкрайно "сме", ние сме незаменими. Незаменими сме за любовта. Принципът ни държи заедно и ни поддържа, а със своето любознателно любопитство и отражението на любовта ние поддържаме принципа - независимо от това какво се случва.

………………

            Ако си представим нашия обикновен живот като някаква детска площадка или класна стая, то ние разполагаме със същата свобода, която има всяко дете на детската площадка. Ние можем да кажем: "Аз не искам да имам нищо общо с това, което става тук." Можем да стоим в ъгъла и да се отказваме да използваме това, което ни предлагат. Но ние можем и да сменим нашето отношение към случващото се и да си кажем: "Аз ще получа толкова удоволствие, колкото мога, и ще се науча на всичко, което може да се научи на тази огромна детска площадка." От тази площадка ние излизаме с по-задълбочено разбиране на това, което вече сме знаели преди да дойдем на площадката. Ние не узнаваме нищо ново, никога. Ние винаги откриваме нещо. "О, аз винаги съм знаел това", - непрекъснато си казваме това, когато научим нещо ново. Това прилича на състоянието, в което се чувстваме, слушайки позната мелодия. Ние просто получаваме удоволствие - съвсем не заради това, че не знаем тази мелодия или защото ни е интересно как ще свърши. На нас просто ни е приятно да слушаме как духът пее чрез нотите, как мелодията се издига и спуска. На нас това просто ни харесва. Точно по същия начин ние избираме живота в пространството и времето, защото той много ни харесва. По същия начин, както обичаме да ходим на кино или да слушаме симфонии, тази форма на живот, която се явяваме ние, обича да се ограничава чрез пространството и времето и да играе на различни игри.

            Но с времето ние се уморяваме. Ние казваме "с времето", макар да знаем, че в действителност, време няма, всичко се случва едновременно. Когато ние казваме, че сме уморени, това означава, че в нас съществува някакъв аспект, който казва: "Аз искам да отида да се понауча на друго ниво." И понякога правим това веднага. Ако си представим нашия живот само като една от детските площадки, то такава категория като време, не съществува, а това, което е, то е просто едновременност. Ние едновременно изпитваме живота и в Гърция, и В Египет, и в някаква страшна Галактика, която въобще я няма в тази част на Вселената. Ако всичко това се случва едновременно и ако нашето съзнание е единно, ние ще можем да взаимодействаме с различни аспекти на самите себе си и да се научим на много от нещата, които някои от нас вече са научили, използвайки канала на любовта и любопитството.

 …… ”

+

Част от „Аз разбрах кои сме ние...” - интервю

на Сергей Всехсвятски с

Ричард Бах

За именуването и още нещо …

За именуването и още нещо …

/Откъс от  романа „Господарят на светлината” от Роджър Зелазни/

„……Монасите бяха насядали по пода на рефекторията. Масите бяха избутани назад към стената. Изчезнали бяха всички насекоми. Навън, дъждът продължаваше да вали.

Махатма Сам, Просветленият, влезе и се настани.

След него в залата се появи Ратри, облечена като будистка послушница и с плътен воал на лицето.

Яма и Ратри се отправиха към дъното на залата и приседнаха на пода. Недалеч от тях, Так очакваше мълчаливо началото.

Няколко минути Сам седя с притворени очи, сетне произнесе с тих глас:

— Много имена имам, но сега те нямат значение — той бавно отвори очи, без да помръдва с глава. Погледът му блуждаеше из залата.

— Имената не са толкова важни, — каза Сам. — Да говориш — това означава да произнасяш имена, но и това не е най-важното. Веднъж, се случва нещо, което никога преди това не се случвало. Човек го вижда и съзерцава реалността. Той не може да обясни на другите какво е видял. Но те настояват да узнаят и непрестанно го питат, казвайки: „Какво е това, което си видял?“ И той се опитва да им разкаже. Може би е видял първия огън на този свят. И им казва: „То е червено, като мак, но съзират се в него и други цветове. Няма форма, като водата и плува навсякъде. Топло е — като слънцето през лятото, дори по-топло от него. Съществува за кратко време върху парче дърво, а сетне дървото изчезва като че ли е погълнато и от него остава само нещо черно, което може да се разрови като пясъка. Отиде ли си дървото, изчезва и то.“ И ето, че слушателите са принудени да мислят, че реалността прилича на мак, на вода, на слънцето, на всичко останало, което се поглъща и после екскретира. По думите на този човек, те стигат до убеждението, че тя прилича на всичко на този свят. Но те не са виждали огъня. Не биха могли да го познаят. Ала отново и отново се появяват пламъците в този свят. И други хора ги виждат. Не след дълго огънят става почти толкова привичен, колкото е тревата, облаците и въздухът, който дишат. И виждат те, че макар и да прилича на мак, той не е мак, макар и да прилича на вода, той не е вода, макар и да прилича на слънцето, той не е слънцето, макар и да прилича на онзи който яде и екскретира, той не яде и не екскретира, а е нещо различно от всяко едно от тези понятия и от всички тях взети заедно. Тогава те поглеждат отново към това нещо и измислят за него нова дума за да го нарекат. И тази дума е „огън“.

Но случи ли се да срещнат човек, който все още не го е виждал и му разкажат за него, той не ще разбере за какво говорят. И ето че на свой ред и те не успяват да предадат какво значи това огън. Докато го правят, знаят вече от собствен опит, че това което му казват не е истина, а само част от нея. Те знаят, че този човек никога не ще познае по думите им реалността, макар и да използват всички думи на този свят. Той трябва да види огъня, да долови мириса му, да си стопли ръцете на него, да се вгледа право в сърцето му, или да остане вовеки невежа. Следователно, не са важни думите „огън“, „земя“, „въздух“ и „вода“, те нямат никакво значение. Дори „аз“ няма значение. Нито една дума няма значение. Но забравя човекът реалността и си спомня само думите. И колкото повече думи си спомня, толкова по-умен го мислят околните. Той съзира великите промени, които стават на този свят, но не гледа на тях така, както би погледнал онзи човек, който за пръв път е видял реалността. На езика му идват техните имена и той се усмихва, докато ги опитва на вкус и мисли си този човек, че докато ги нарича ги опознава. И продължава да се случва онова, що никога досега не се е случило. И то все още е чудо. Разцъфва великото пламтящо цвете по клоните на света, оставяйки под себе си пепелта на същия този свят и с каквото и име да го назова — ще сгреша, защото то е всичко или нищо, с други думи — то е Безименно като реалността.

И ето защо ви призовавам — забравете имената, които носите, забравете думите, които произнасям, още в мига, в който сте ги чули. А потърсете по-добре Безименното вътре в самите нас, което се надига, за да срещне призива ми. То се вслушва не в думите ми, а в реалността в мен, от която е част. Вслушва се в моя атман. И всичко друго е нереално. Да определяш — значи да загубиш. Същността на всички неща е в Безименността. Безименното е непознаваемо и следователно по-могъщо от Брама. Предметите са преходни, а същността — вечна. А значи всички вие обитавате един сън.

Същността сънува, че това е сън с форма. Формата отминава, но същността остава и продължава да сънува нови сънища. Човекът дава имена на тези сънища и си мисли, че така е уловил същината на нещата, но не знае че по този начин само се прекланя пред нереалното. Тези камъни, тези стени, телата, които виждате че са насядали наоколо са маковете и водата и слънцето. Те са сънищата на Безименността. Ако искате — те са огънят.

Не е изключено да се появи някой съновидец, който да осъзнава че сънува. Тогава той ще е в състояние да контролира част от тъканта на съня, да го подчинява на волята си, или да се пробуди за по-дълбоко самосъзнание. Ако избере пътя на самопознанието, то величието му ще е голямо и звездата му ще засияе през много векове. Но ако вместо това избере пътя на Тантри, съчетавайки сансара[5] и нирвана, едновременно схващайки целия свят да продължава да живее в него, тогава той ще е най-могъщият сред всички съзерцатели на сънища. И неговото могъщество може да е както добро, така и зло, макар и самите тези думи да са безсмислени извън наименованията на сансара.

Да обитаваш в сансара, това значи да се подложиш на въдействието на онези, които са най-могъщи сред всички съновидци. Когато са могъщи за добро, настъпила е златна ера. Ако за зло са станали могъщи — дошли са години на мрак. И сънят тогава в кошмар ще се превърне.

Писано е, че да живееш означава да страдаш. Това е така, твърдят мъдреците, защото за да достигне човек просветление, трябва преди това да измине дългия път на своята карма. Ето защо, продължават мъдреците, няма никакъв смисъл човек да се бори вътре в съня против онова, което е неговия жребий, неговия път, който трябва да следва докрай, за да получи свободата си. В светлината на вечните ценности, казват мъдреците, страданието е нищо. Според представите на сансара, то води към добро. Какви оправдания тогава би имал човек, за да се бори срещу онези, които са могъществени за зло?

Той спря за миг и изправи глава...........................

/......................../

Отговорът — оправданието — е едно и също както за боговете, така и за хората. Добро или зло, казват мъдреците, каква разлика, след като и двете понятия принадлежът на сансара? Съгласете се с мъдреците, защото те ни учат на онова що знаят откакто свят светува. Съгласете се, но не забравяйте и още нещо, за което те не говорят. Това нещо се нарича „красота“, което е само дума — но надникнете зад тази дума и не забравяйте пътят на Безименното. И какъв е пътят на Безименното? Това е пътят на Съня. И защо сънува Безименното? Неведомо е това за всеки, който обитава сансара. Е, питайте тогава, за какво сънува Безименното?

Безименното, част от което сме и ние, сънува форма. И кое е най-висшето свойство, което би могла да притежава всяка форма? Това е красотата. Безименното, следователно е художник. Проблемът, с други думи, не е в доброто или злото, проблемът е в естетиката. Да се бориш против онези, които са най-могъщи сред съновидците и то за зло, в името на уродливото — това не значи, както твърдят мъдреците, да се бориш за онова, което е безсмислено според нирвана и сансара, а означава да се бориш за запазване симетричността на съня, в смисъл на ритъм и стил, на баланс и антитезис, които ще го превърнат в нещо красиво. Но по този въпрос мъдреците мълчат. Тази истина е толкова проста, че те очевидно са я пропуснали. Ето защо, естетиката на този конкретен момент ме призовава да ви обърна внимание върху цялостната ситуация. Само по волята на Безименното се ражда борбата против съновидците, които сънуват уродливи сънища, били те богове или хора. Тази борба също ще донесе страдание, и следователно тежестта на карма ще бъде облегчена от нея, защото това страдание е възвишено, в светлината на вечните ценности, за които толкова често говорят същите тези мъдреци.

Ето защо, казвам ви, вярвайте, че онова, на което присъствахте тази вечер е естетика от най-висша проба. Бихте могли да ме попитате: „Как да разбера, кое е красиво и кое — грозно, за да не съгреша?“ На този въпрос ще ви кажа — отговорът трябва да намерите самите вие. За да го сторите, забравете първо, онова, що ви казах тази вечер, защото аз не ви казах нищо. Потопете се в света на Безименното.

Той вдигна дясната си ръка и бавно се поклони.”

Чичовото право хоро

ЧИЧОВОТО ПРАВО ХОРО




Чичо му Божидар беше кавалджия. Правеше кавали и свиреше на тях. Свиреше добре. В селото не минаваше без него нито погребение, нито сватба. На едното място той свиреше така, че разплакваше всички – даже и тези, на които и през ум не им минаваше да плачат. А на сватбата – там винаги започваше и свършваше с едно и също хоро, което той беше измислил. Всички някак без да искат, може би защото беше на подходящата възраст, наричаха това хоро – Чичовото право хоро. Даже и запис по радиото му направиха. Говореше се, че още на младини едни хора са искали Божидар да живее в града, да прави концерти, но той не поискал - не беше ясно защо. В слуха се намесваха красива жена, лоши другари, страх от големия град - кое бе истина, само чичото си знаеше. Но той предпочиташе да свири, вместо да говори.

Като малък племенникът му често се въртеше покрай чичо си.

Един ден пипна кавала му, духна в него и остана леко разочарован – никакъв звук, само шум, все едно вятър духаше в тополите край селото. Чичо му го видя, засмя се, показа му какво да прави.

И съвсем неочаквано един кристално ясен, чист и дълъг звук се чу в стаята.

Божидар сякаш онемя от изненада. После плесна с ръце и прегърна племенника си.

От този момент Момчил, племеникът, започна да свири и да сънува музиката. През деня опитваше каквото беше сънувал. Анастас, баща му, се намръщи, като видя кавал в ръцете му, но нищо не каза . Майка му само се усмихна и го целуна по челото. След няколко години все по-често чичото се заслушваше и все по-малко му се налагаше да показва на момчето как да свири. Момчил свиреше от добре по-добре.

Едно лято чичо му го заведе в Копривщица. Там Момчил направи така, че цялата поляна се умълча, после се разплака, а после един час съвсем непознати хора идваха, гледаха го, усмихваха му се, някои се ръкуваха с него като с възрастен, а един дядо опита да му целуне ръцете. Момчето не позволи – знаеше, че дядото беше учител на чичо му, и вместо това той му целуна ръка. Като погледна чичо си, видя, че Божидар скришом избърсва очите си…

От събора се върна със златен медал.

Баща му само изсумтя, но майка му цялата грейна. Изпя му няколко стари песни, които сякаш цял живот беше крила някъде в душата си. Трудни, но красиви песни. Анастас остана с отворена уста. Цялата махала после с месеци говореше за песните и гласа на Стефка – така се казваше майка му.

В селото започнаха да викат Момчил и Божидар по сватби и погребения - да свирят. На следващата година се появиха и някакви хора от града, направиха им записи. Всеки месец в пощата на името на момчето запознаха да идват някакви пари. Всички в селото се радваха.

Майката на Момчил почина. Бързо, без да боледува, съвсем неочаквано. Намериха Стефка седнала на двора, с усмивка на устните, с медала на сина си в ръка.

Това беше първия път, когато чичото свири сам, откакто Момчил се научи да свири. Анастас не му позволи и хвърли медала на сина си в ковчега.

Момчил завърши средното си образование, намери си работа, в кръчмата. Понякога свиреше там вечерно време.

Баща му малко по малко стана сякаш друг човек след погребението. Започна да пие, прибираше се все по-късно. Една вечер се прибра след полунощ, влезе в стаята на Момчил, взе кавала и го счупи. Вярваше си, че кавалът е виновен за смъртта на майка му. Изкрещя го на глас. Момчил заплака , но нищо не отговори.

На другия ден Анастас и Божидар се скараха, уж само заради кавала. Стигна се до бой. В опита си да ги разтърве стана така, че Момчил си счупи дясната ръка.

Когато ръката му се оправи, чичо му вече живееше другаде. Хората от града го изпратиха по широкия свят - да дава концерти.

Когато се разбра, че Божидар е починал, докато пътувал в друга страна, Момчил отиде в града и си купи нов кавал. Анастас обаче му зашлеви шамар, счупи кавала на прага на вратата на къщата и повтори онези думи за смъртта на майка му.

Хората от селото се изредиха да говорят на баща му, че не е добре така, че Момчил има дарба, че трябва да свири. Анастас все едно беше глух. Постоянно се наливаше с ракия, зъбеше се на всички, от време на време посягаше да бие Момчил. Половината от времето беше на гроба на жена си. Една вечер, пиян до безпаметност, се скара с Момчил,защото той му каза, че иска да си купи кавал, за да свири. Почти му премаза два пръста на лявата ръка. Изми си лицето, погледна се в огледалото, счупи го, взе половинката ракия и излезе от къщи.

Намериха го мъртъв сутринта, до гроба на Стефка.

На това погребение в селото за пръв път от много време не се чу кавал.

Леля му от града предложи на Момчил да продължи да учи и да живее при нея – тя беше стара мома – умна, все още красива, но самотна и бездетна. Той отиде с нея и продължи да учи. Беше му лесно да учи.

Сякаш прекалено лесно и бързо се изнизаха годините и той стана учител – по химия. Мина време, задоми се. Жена му също беше учителка, но по музика. Роди им се дете, момче. С времето ръката му заздравя. Понякога още сънуваше музика . Но така и не посмя да си купи кавал – все си спомняше за онези думи на баща си…

Една вечер синът му Наско беше дошъл на гости със снахата и малкия Момчил, първия му засега внук . По радиото пуснаха хоро . Чичовото право хоро.

Нещо в Момчил се скъса, той заплака. Ваня, жена му се, много се изненада. Всички се изненадаха. От дума на дума той им разказа защо плаче и как още продължава да сънува музика. Ваня сякаш с нови очи огледа ръцете му. Тя, а и другите чак сега узнаха, че някога Момчил е свирил .

На неговият следващ рожден ден снахата, синът и Ваня му направиха един общ подарък.

Той дълго време гледаше кавала и не смееше да го пипне.

После, много бавно го взе. Чичовото право хоро сякаш само излезе изпод пръстите му. Ваня стоеше със широко отворени очи, после се усмихна. Една сълза имаше в нейното око, една сълза имаше и в окото на Момчил. Синът само се усмихваше.

Малкият Момчил, внукът му, бавно се пресегна, духна в кавала, нищо не стана, той леко разочарован погледна към баща си и остави кавала пред дядо си.

Момчил се засмя, стана, избърса сълзата от окото на жена си, целуна я, после взе кавала, застана до внука си и му показа какво точно да направи, ако иска да свири .

И съвсем неочаквано един кристално ясен, чист и дълъг звук се чу в стаята …

+

СТОЯН ДИМОВ СТОЯНОВ

ОПИТИ ЗА СЪБУЖДАНЕ

ОПИТИ ЗА СЪБУЖДАНЕ

1

Аз и Ти.

Ние се обичаме.

Вие ме обичахте.

А нали утре е петък ?

2

Бутилка. Пълна .

Пълна ръка.

Мезе.Сватба .

Помен .

3

Вой на вълци.

Вой на сирени.

Две сенки край оградата

се прегръщат влюбено .

4

Таван. Стая .

Тишина .

Гарван в стаята.

Боря се със себе си .

5

Дума.

Дупка .

Делници .

6

Ерес . Клонче във водата.

Голи клони над пътя.

Есен .

7

Желязо . Прах .

Празни шишета.

Пространство.

Шок .

8

Звън ! Звън ! Трамвай .

Звън ! Звън ! Камбана .

Звън ! Звън ! Часовник .

Звън ! Звън !

Пружината се скъса .

9

Истина, Исусе !

Кръвта е .

Кръвта не е .



10

Йохан. Музика .

Стрелба. Париж .

Празен хартиен лист .

11

Кон с капаци .

И гений .

12

Луната пълнее .

Аз отслабвам.

Аз пълнея.

Куче - спи и си мърда ушите .

13

Момиче. Легло. Приятел .

На масата – три

портокала .

В чекмеджето – “Аз и Ти” .

И спринцовки .

14

Око – голямо .

Око за око .

През шпионката

ме гледа приятел .

15

Празна жена.

Празно сърце .

Празни ръце .

Електрошок .

16

Пустиня. Гущерче

във нея .

Една празна бутилка

на масата – човек .

17

Рев на хиена.Костюм.

Пясък между зъбите.

Усмивка.

18

Сълза в окото на крокодил.

Трънче в петата.

Изкушения .

19

Травестия .

Самолетно крило.

Бяла лястовица .

Отложени полети .



20

Фенер . Слънце .

Бъчва . Вино .

Малко трудно се преглъща чужд хляб .



21

Хор .

Вартоломеева нощ.

Хорей ?

Кръвта по ножа е нещо естествено ...!?



22

Цяр. Църква . Цар .

Опел. Опус . Оникс.

Иконата е реставрирана .



23

Шамар , шаман, шише, шушон .

Шепот, шемет, шашма .



24

Щъркел. Котлон .

Кафе .

Приказка .



25

Ъгъл. Кръг . Триъгълник .

Петолъчка и пантеизъм



26

Юнак. Ламя .

Фирма .



27

Яд. Кръстословица .

Ядене . Дневен режим.

Разкош !



28

Мозък. Ябълка .

Ябълка ?!